Светът на трубадурите

През XII в. в придворните и аристократичните кръгове на Централна и Западна Европа се създава нова култура, която утвърждава култа към дамата на сърцето и свързаната с него куртоазна любов. Странстващи поети създават песни, възпяващи предаността към прекрасна земна жена в противовес на средновековния християнски догматизъм и аскетизъм. Възкресени са античните мотиви за радостта от живота и насладата от виното и любовта.
Сред поетите трубадури има императори, крале и аристократи редом с непознати творци, чието единствено богатство е поетическият им дар. Създавани на говоримия народен език, техните песни достигат до най-широка публика и поставят началото на новата европейска поезия.

Близо три десетилетия проф. Симеон Хаджикосев се занимава с изследване и превеждане на поезията на западноевропейските трубадури, наричани в Германия минезингери, а в Португалия жуграиш.
Изданието включва и антология със стихове на поети трубадури от различни страни - Бертран де Борн, Маркабрю, Бернарт де Вентадоур, Джираут де Борнел, Гауселм Файдит, Пейре Видал, графиня де Дие, Пейре Карденал, Валтер фон дер Фогелвайде, Танхойзер, Жуау де Гиляде и др.




Тази книга има дълга история. Основите й са положени през далечната 1979 г., когато като лектор по български език в един от университетите на френския град Лион, Симеон Хаджикосев започва да работи върху превода на португалска класическа поезия. През 1982 г. той се ориентира към проблематиката на куртоазната любов и лириката на трубадурите. През 1989 г. Симеон Хаджикосев защитава докторска дисертация, посветена на трубадурите - "Провансалската лирика и нейното въздействие върху късносредновековната европейска поезия". Междувременно съставя и превежда книга със стихове на провансалски поети. В началото на 2007 г. превежда стихове на най-знаменитите немски минезингери, за да се оформи напълно обемната поетическа антология, представяща трубадурската поезия в настоящата книга.


Трубадурите на Прованс са създатели на лирика, която е първата в европейската култура след античността, която се създава на говорим народен език и носи подчертано светски характер. Нейната поява е немислима без възникването и утвърждаването на т. нар. "куртоазен идеал" през XII в., свързан с новата придворно-аристократическа култура и култа към дамата на сърцето.
Общо са запазени 30-40 сборника с трубадурска лирика от края на XIII до XV век. Съвременният читател не може да получи вярна представа за автентичното звучене на провансалската лирика, защото тя е сложно синкретично явление, т. е. била е предназначена не за прочит, а за публично изпълнение, като при това е била пята.
Първите изяви на трубадурите се отнасят към първата половина на XI в., а зараждането на лириката трябва да се отнесе към самия край на XI и началото на XII в. в графство Поатие (Пейтиу), наследствено владение на аквитанските херцози. За първи трубадур се смята Гилйем IX, херцог на Аквитания и граф на Пейтиу (1071-1127), чиято внучка Алианор Аквитанска (1122-1204) е последователно съпруга на френския крал Шарл VII (1137) и на бъдещия английски крал Хенри Плантадженет (след 1152 г.). Именно тези бракове създават предпоставката за проникването на трубадурската лирика и във френския, и в английския кралски двор, а при дъщеря й Мари дьо Шампан в местния аристократически двор се създава теорията на куртоазната любов.
Тайната любовна връзка между трубадура и неговата дама на сърцето е довело до употребата на senhal (знак, псевдоним) вместо името на дамата, макар най-често да е било известно коя е възпяваната жена. Това е лесно обяснимо, като се има предвид извънбрачният характер на куртоазната любов.
Понятието "трубадур", което се е наложило в международна употреба и е широко познато и у нас, е дошло през френски език. В повечето романски езици то е почти еднотипно и се различава главно произносително (trobador на провансалски и каталански, trovador на испански, галисийски и португалски, trovatore на италиански). Единствено немското понятие Minnesinger се различава, но то произлиза от старонемското Minnesang, означащо "любовна песен".
Странстващите певци, добре приети гости в аристократическите дворци, трубадури и жонгльори несъмнено са притежавали жив усет както за родния си диалект, така и за езиковия диалект на областите, в които са попадали. Това им е давало възможност да черпят комичен ефект от противопоставянето на два или повече диалекта.
Някои от трубадурите са били еднакво добри като поети, композитори и изпълнители. Такъв е бил случаят с Бернарт де Вентадоур. Докато трубадурите са автори и изпълнители на песните, менестрелите и жонгльорите са изпълнители от по-нисък ранг.
Изглежда, мнозина трубадури са си имали жонгльори изпълнители на песните им. Известни са имената на тримата жанольори на прочутия Бертран дьо Борн - Папиол, Гийон и Майлоли. Друг известен трубадур - Арнаут де Марьой, също е имал жонгльор с псевдоним Пистолета, означаващ "кратко послание".
През тази епоха поезията е важно и едва ли не единствено средство за придвижване по социалната стълбица. Голям брой трубадури са със съвсем скромен или незнатен произход, мнозина са вилани, т. е. занаятчии буржоа. Всичко това обяснява изключително широкия спектър на социалната принадлежност на трубадурите, който се движи от коронованите особи до подхвърлените деца. Това твърдение може да се конкретизира: трубадури крале са Алфонсо II от Арагон и Ричард Лъвското сърце, Жауфре Рюдел е принц Де Блай, първият трубадур Гилйем IX де Пейтиу (в редица френски антологии се среща и като Д'Акитен, т. е. от Аквитания) е херцог на Аквитания и седми граф на Поатие; Саварик де Молеон е сенешал и т. н. и т. н. В долния край на социалната стълбица сред трубадурите, произведени в рицари, откриваме Раймбаут де Вакейрас. Твърде неопределено е социалното положение на жонгльорите рицари от типа на споменатите Серкамон и Маркабрю.
Особена група сред провансалските поети оформят духовните лица, мнозина от които са известни само с религиозните си псевдоними: Монахът от Монтодон, Епископът от Базас, Оливие Тамплиера, Младши брат и др. Сред трубадурите от буржоазен произход са търговците Фолкет де Марселя и Пейре Видал, който е син на кожухар от Тулуза; Гилйем Фигейра е шивач, а Елиас Кайрел - син на шивач, Арнаут де Марьой - златар, и т. н. Съдбата на кралете, маркизите, графовете и виконтите трябва да е била съвсем различна от тази на трубадурите с незнатен произход. Една от съществените отклики между тях е била в това, че незнатните трубадури са били значително по-мобилни в социално отношение. Докато знатните аристократи са ставали трубадури, плащайки дан на куртоазната мода, другите са пътували от двор на двор в търсене на знатни покровители и на по-сносни условия за живот.
Тази мобилност на провансалските трубадури без съмнение е един от главните фактори за бързото разпространение на куртоазната лирика из Централна и Югозападна Европа през XIII-XIV в. Така например в едно от "животоописанията" (vida) на второстепенния трубадур Елиас Кайрел се споменава, че той прекарал дълго време в Румъния. По-известният Гауселм Файдит, който прекарал известно време в двора на италианския владетел Бонифачо де Монферат, е стигнал чак до Унгария, ако се доверим на неговата vida. Интересна е съдбата и на Раймбаут де Вакейрас, според чието "животоописание" също е пребивавал в двора на Монфератския владетел маркиз Бонифачо: "И когато маркизът отиде в Румъния, той го взе със себе си и го направи рицар. Даде му много земя и голяма рента в Солунското кралство. Там той умря".
Посочените примери свидетелстват за това, че провансалски трубадури са стигали и до българските земи, което прави защитимо предположението на писателката Фани Попова-Мутафова, че през XIII в. трубадурски песни са се изпълнявали и в двора на Асеневци. И ако това е предполагаем, макар и недоказан факт, открит остава не по-малко интересният въпрос, защо куртоазната традиция не е успяла да се наложи по нашите земи.
Както е известно, в старобългарската литература куртоазната западноевропейска традиция не пуска корени и у нас не се появява трубадурска лирика. Твърде ограничената по обем поезия от този период има църковно-религиозен характер. Вероятната причина за това съществено различие в областта на културата е по-особеният характер на българското феодално общество, в което сеньориално-васалните взаимоотношения не приемат завършените форми, присъщи на западноевропейския феодализъм. Възможно е странстващи трубадури (и по-точно казано, пленени рицари да са попадали в царския двор на Асеновци през първата половина на XIII в. по време на съществуването на устоялата около половин столетие Латинска империя, основана в 1204 г., както предполага писателката Фани Попова-Мутафова в романа си "Дъщерята на Калояна" (1936). Така или иначе, в средновековна България куртоазна поезия не се създава.