Съчинения в 12 тома Т.8: Български хроники I

Тази книга беше необходима.

Българският народ имаше потребност от нея. Той трябваше да осъзнае своето място в историята, на континента и в света, да преживее страданията и радостите, славата и позора на предците си и чрез техните очи да надникне в тъмен кът от собствената си душа.

Работата, която аз свърших, е нещо, което дълго време трябваше да бъде направено от историците – написването на цялостната история на българите. Обобщените истории, създадени от множество автори, са разпокъсани и несъвместими – всеки изследовател се фокусира върху конкретен период; безспорно техните проучвания имат стойност сами по себе си, но те толкова са погълнати от детайлите на своето "дърво", че пропускат общия контекст (кой го е казал?).

Процесът по писането на „Хрониките“ бе самостоятелно приключение. От началото на 2005 година до края на 2009 година – цели пет години всеки ден работех: нямаше неделя или празници; четях и пишех от зазоряване до здрач, опитвайки се да извлека същността от стотици прочетени страници...

Още в началото ме вдъхнови концепцията на Паисий за това как историята не представлява просто хладна хроника с минали събития или панихида за миналото; тя е камбана за пробуждане на съвременните души.

Съзнателно търсех взаимодействие с читателя – споделях идеи с него, водех диалог и го предизвиквах; вместо да му преподавам уроци или лекции като учителка, аз го правех свой партньор в откритията през мъглата времето;

Обявих скуката за духовна чума и скучното писане нарекох интелектуално убийство. Използвах езика on поезията и театрални похвати:

Докато историците представят фактология безпристрастно - аз показвам личностите зад тях. Те само споменават имената покрай важни събития - а моя цел е да разгледам тези моменти през призмата съдбата им. Това е основната разлика: без индивидуалности историята остава мертва.

„Български хроники“ не представлява научен труд; тя e поема в библейски стил , вдъхновена както от скандинавските саги така и древногръцките сюжети: изпълнена със силни чувства – гняв и възторг между смях και плач –

Предизвикателството ми срещу сухо написаните академични истории премина във всепоглъщающа мисия: написването на национален епос за българския народ.

Дали успях? Времето ще бъде суровият съдник.
Засега обаче според академик Антон Дончев: ти успя да мотивираш българите да изучават своята история.
Това ми стига.
След мен други могат още веднъж да напишат нашата история по-добре.