Силвена. Роман

... Като останеше сама, като се нагледаше на телевизия и наслушаше на радио, доста погнусена и оглупяването и малокултурието, с което те все повече облъчваха българския народ, Силвена често мислеше за безкрайността на вселената. И за преходността на онова, което е човекът, а и всичко, което и тук в планината се раждаше и умираше... Тревите, дърветата, дори и камъните, които уж бяха най-вечните. Планината и дъждовете си ядяха и от тях. И макар и много по-бавно, скалите също се рушаха и скапваха. Ала в сравнение с бързото минаване на човешкия живот, те бяха къде-къде по-корави и неподатливи на рани и смърт. И както все по-често мислеше -те бяха и по-човечни.
Гледаше, премисляше, спомняше си картини и случки с гостите и се питаше твърде често защо е всичко това? Защо хората бяха станали толкова алчни и ненаситни за пари и богатства, защо бяха толкова безпощадни един към друг, защо трупането на пари и имоти - бързо, безогледно, жестоко така лесно нахълтваше в душите им, че те много често не виждаха нищо друго, не се интересуваха от нищо друго, освен какво може да се сграбчи, да се обере, да се присвои. С цената на всичко...