Погали Земята, Господи

ЗНАЕТЕ ЛИ КОЛКО ДЪЛГОВЕ
ОСТАВЯМ ЗАД СЕБЕ СИ?

Дори и в смъртта ще блестя в червено.
Всъщност е ясно,
че мъртвите не могат да видят нищо друго,
освен червената светлина – знак на срама им.

Тук – не успях, но
отсега ви обещавам:
След всичко това ще си платя.

ТА И НЕ УСПЯВАМ ДА ДОСТИГНЕМ МОРЕТО,
солта му вече години наред се натрупва в очите ми.
Душата ми стана като мида,
залепена за безкрайността.
Душата ми – дете на Океана!
Плува сама, докато сънува.

Както всички миди.

МИНАЛИ СА ДВЕ ГОДИНИ...

На Стоян

Отново казвам сбогом, мое момче,
ще се срещнем отново след година.
Ти ще галопираш със своите бели коне
през толкова много луни...
Сребристобелите копита ти ще искрят в съня ми...

Ще запазя малко хляб и вино,
ще задържа звука от местата,
по които преминахме някога,
ще прибера дълбоко пуловера,
с който ме завиваше навън,
и острата ножица за подстригване на косата ми.

Галопирай, галопирай, мое момче,
а аз ще броя
многото студени луни
в моята продължителна тъжна година.
Така поне ще имаме какво да си кажем, когато –

Когато...

Когато видя белите подкови,
после звездите в ръцете ти,
как пак ме завиваш с пуловера
и как остригането на косите ми става реалност;
как отново оживяват местата,
по които сме минали преди.

Боже мой, Боже мой –
преминали са три години...