Сънят на сенките (второ допълнено издание)

Колко много мъртви души обикалят в съзнанието ми!

Съществува действителен свят, в който ние живеем и се движим.

Има, казват, следсмъртен живот, където пребивават починалите.

В моята памет обаче са настанени както живи, така и мъртви – с равни права.

Те се срещат помежду си, ръкуват се, водят разговори и спорове; целуват се или дори се сбиват – живият с мъртвия, мертвецът с друг мъртвец и двама живи заедно.

Аз също обменям ръкостискания и беседи с всички тях – разликата е незначителна.

Това е надеждата: че смъртта всъщност представлява само врата към нечия памет,

където ще имам равни права с останалите живи…

Из „Автореквием“ (1980)

ЗАБРАВАТА Е ПО-УЖАСНА ОТ СМЪРТА

Все по-малко утешителни думи мога да ти дам относно бъдещето на нашата Родина, скъпа Яна. Все повече осъзнавам безизходността ни - нещастията ни не произлизат единствено от бедността. Престъпленията, алчността, лицемерието и егоизмът без граници; корупцията навсякъде; дребното мошеничество; фалшивите стоки; нитратните зеленчуци; разрушаването на уличните лампи и пейките в парковете; замърсеността и грубостта помежду ни - всичко това не е просто резултат от материалната ни недостатъчност.

По-точно би било да кажем, че именно тези наши недостатъци предизвикват бедността ни. Духовната лишеност стои пред физическата й проява.

Не става дума за нов феномен — този проблем има дългогодишна история зад себе си.

Както знаеш отлично от мен: свидетелствата за древни цивилизации идват благодарение на уважението към покойниците. Няма как да познаваме Египет без пирамидите му или траките без техните надгробия. Не бихме могли да научим почти нищо за етруските или древноримляните ако нямаше гробниците им.

Почитателният поглед към умрелите показва желанието един народ да вярва в своето бъдеще — когато хората виждат света ден за ден без перспектива — такъв народ губи връзка със спомена за своите предшественици.

Досещаш ли кой е този народ?

Къде са гробовете на българските ханове? На царете? На болярството? На войниците? А какво ще кажеш за именити личности като Паисий Хилендарски или Левски?

Защо до нас достигат тракийските гробници а българските сякаш липсват?

Нима сме оставяли починалите си незабелязано край пътища като паднали кучета?

Разбирам колко тежък може да бъде въпросът но истината често e още по-тревожна отколкото можем да приемем спокойно.

Говоря ти за известните гробища в Рим или Лондонската некропола... Знаеш ли Новодевичкото кладбище в Москва? Гробищата там са толкова красиви!

Но как стоят нещата при нас?

Посочи кое искано място във България: бурени навсякъде! Порутени плочи! Забравена памет! Изчезнали имена!

Такова положение няма никога дори сред най-примитивния народ!

Според думите на древноримляните смъртта на достойния човек вдъхновява добродетели… И те възпитаваха поколения чрез примера на своя род.

А ние? Когато някой напусне живота - го забравяме веднага завинаги... Без никакъв знак!

Защо тогава очакваме уважение от света?! Как можем изобщо да поискаме то след като сами пропускаме значението даже на велики фигури от нашия минало?!

Не знам точно какво правя тук малки мои деца… Но зная едно - дървета без корени загиват...

А нашият духовен корен – това са покойниците ни...

С все по-голям страх мисля върху съдбата на България…

Забравянето е далеч по-страшно от самата смърт.


Ето защо реших да споделя историите за няколко достолепни личности които вече ги няма между нас но продължават житейското си присъствие у мен.


* Заглавие: Сън о сенките*, второ допълнено издание